Играта на сенките.

Усещаше се все още шумоленето на дъжда по прозореца, докато лекарят се обличаше и се приготви като затаи дъх.. Спусна се навън и се закри с огромните капки, които не го виждаха, а само с последни усилия се опитваха да усетят.. Да усетят това в което им беше краят на краткия живот.. Щората се спусна и придаде обичайния мрак на стаята, след това сестрата затвори тежката врата и се изгуби в дългия и ужасно светъл коридор. А в стаята останаха всичко онези сенки които успяха да се скрият докато тежката врата се затваряше и всяка едно от тях се стаи във всяка малка част на толкова изпълнената с тъмнина стая.. Толкова тъмна бе, че ако си вътре би останал без дъх от толкова огромната и плътно загърнала я тъмнина.. Но имаше един човек, който бе вътре и не се смущаваше от всичко, което се случваше покрай него. Бе сам и не се страхуваше от страховитата игра на всички многобройни сенки, които си бяха спретнали пир в неговата стая и се наслаждаваха на свободата. Тялото му се бе предало под тяхната игра и се бе сгушило в леглото, но не изпитваше страх. Не успяваше да усети цялата тази игра, която се бе завихрила около него и се бе оставил единствено на това да се прави, че и душата му не ги усеща.. Защото тя наистина не можеше да ги усети точно сега, в тази тъма, толкова силна и непропуската цялата светлина с която се опитваше душата му да го озари, да му даде втория шанс, над който толкова много се бореха лекарите и преди това психолозите. Но той си знаеше само едно. Знаеше, че далеч от нея ще е пак цял и хапчетата щяха да помогнат с най – малки усилия и да го отдалечат от нея.. Но тя пак идваше.. Пак и пак.. Почти всеки ден.. Но той не можеше сега да я усети, само душата му я усещаше когато беше над него, седнала в леглото и се питаше защо го бе направил това, когато и се опитваше да му говори, защото лекарите и другите хора и бяха казали, че когато говориш на човек, той може да излезе от състоянието или, че наистина чуваха в това си състояние.. Но комата го бе обхванала с цялата си прегръдка и не го пускаше.. Не пускаше душата му! Защото тя вече можеше да усети, че тя бе там и нямаше намерение да го остави отново.. Но вече бе прекалено късно и тялото и накрая и душата му се отдаде на играта на сенките около него и се сля с тях. Линията на монитора стана права.. Душата му отново можеше да усеща, но вече далеч от него..