Играта на сенките.

Усещаше се все още шумоленето на дъжда по прозореца, докато лекарят се обличаше и се приготви като затаи дъх.. Спусна се навън и се закри с огромните капки, които не го виждаха, а само с последни усилия се опитваха да усетят.. Да усетят това в което им беше краят на краткия живот.. Щората се спусна и придаде обичайния мрак на стаята, след това сестрата затвори тежката врата и се изгуби в дългия и ужасно светъл коридор. А в стаята останаха всичко онези сенки които успяха да се скрият докато тежката врата се затваряше и всяка едно от тях се стаи във всяка малка част на толкова изпълнената с тъмнина стая.. Толкова тъмна бе, че ако си вътре би останал без дъх от толкова огромната и плътно загърнала я тъмнина.. Но имаше един човек, който бе вътре и не се смущаваше от всичко, което се случваше покрай него. Бе сам и не се страхуваше от страховитата игра на всички многобройни сенки, които си бяха спретнали пир в неговата стая и се наслаждаваха на свободата. Тялото му се бе предало под тяхната игра и се бе сгушило в леглото, но не изпитваше страх. Не успяваше да усети цялата тази игра, която се бе завихрила около него и се бе оставил единствено на това да се прави, че и душата му не ги усеща.. Защото тя наистина не можеше да ги усети точно сега, в тази тъма, толкова силна и непропуската цялата светлина с която се опитваше душата му да го озари, да му даде втория шанс, над който толкова много се бореха лекарите и преди това психолозите. Но той си знаеше само едно. Знаеше, че далеч от нея ще е пак цял и хапчетата щяха да помогнат с най – малки усилия и да го отдалечат от нея.. Но тя пак идваше.. Пак и пак.. Почти всеки ден.. Но той не можеше сега да я усети, само душата му я усещаше когато беше над него, седнала в леглото и се питаше защо го бе направил това, когато и се опитваше да му говори, защото лекарите и другите хора и бяха казали, че когато говориш на човек, той може да излезе от състоянието или, че наистина чуваха в това си състояние.. Но комата го бе обхванала с цялата си прегръдка и не го пускаше.. Не пускаше душата му! Защото тя вече можеше да усети, че тя бе там и нямаше намерение да го остави отново.. Но вече бе прекалено късно и тялото и накрая и душата му се отдаде на играта на сенките около него и се сля с тях. Линията на монитора стана права.. Душата му отново можеше да усеща, но вече далеч от него..

“Твоите очи”
Стоя притихнал до теб. Спиш. Очите ти толкова спокойни спят и сънуват незнайни дълбини. Толкова нежни и топли, спящи и отнесени в свят различен за разбиране, свят като нашия който си построихме. Поглеждам в спящите ти очи и забравям същността си, навлизам дълбоко в твоя сън.. колко е красиво. Прескачащи розови сенки виждам, навлизайки навътре, изкачащи топли чувства стряскат неспокойствието ми. Усещам толкова топлина от дори затворените ти очи, лицето ти толкова спокойно и с толкова божествено излъчване.. Докосвам с пръсти спящата ти коса и тръпки подскачат по кожата ми из цялото ми съзнание. Разбирам какво съм видял в теб когато за пръв път се изгубих в дълбочината на очите ти, толкова навътре допуснах да пропадна в тях, но не съжелявам. Съжелявам единствено за миговете в които не сме били заедно, толкова много и толкова саморазрушаващи един друг бяха.. Обичта ни бе толкова силна и разрушителна и не можахме да видим колко се бяхме отдалечили един друг на моменти. Но след всяко премеждие ние се търсехме, търсехме взаимната си топлина която ни изпепеляваше с всяка една целувка и всяко едно преплитане на телата ни. Не съжелявахме, че така се случваха от самосебе си нещата, защото така ни харесваше и всичко правехме защото това мислехме за правилно.. Дали всяка една страст бе такава се питахме..? Но и никога не разбрахме..
Стоя притихнал до теб и те гледам.. Толкова красота в едни толкова малки създания. Очите ти бяха всичко от което имах нужда да ме направи отново цял, отново да се почувствам това което съм.. Обичан! Защо ли трябваше да те напускам тогава..? И защо сега трябваше да се взирам в очите на тази непозната и да си представям, че това бяха твоите очи.. Да копнея отново да се гмурна в тях и да се почувствам отново цял.. Отново да усетя, че бях обичан..

"Болезнена черупка"
Навън се беше смрачило, само излизащите на среднощен лов прилепи цвъркаха в яростна игра из покрилата тъма. Той все още усещаше студения вятър, който го удряше в лицето и изпълваше съзнанието му, като караше притокът на свеж въздух да бъде трудно преодолим. Съзнанието му беше толкова ясно този път, колкото никога досега.. Опитваше се да прогледне за неяснотите които се напираха в мислите му и оставяха черти по – груби и толкова болезнени по стените на неговата същност. Направи опит да ги прогони като неволно махна ръка и в същия момент усети колко пространство има около себе си. Протегна ръцете си усети цялото пространство около себе си в порите си и се отпусна..
Усещаше само как вятърът плющи в лицето му и го оставяше без дъх.. Потопи се в себе си и си спомни как целият си живот се прибираше в тази така болезнена черупка на себесъзнанието си. Болеше го много когато беше навън от нея, само вътре в себе си се чувстваше спокоен и на място, на място където беше истински и не трябваше да посвещава всичката си любов на празни хора с празни обещания и мисли.. Обичаше я толкова силно и не допускаше никой близо до крепостта си, създавана с толкова много мъка.. В същото време тя беше и толкова невидима за околните и това му помагаше в укриването и. Беше се превърнала в негова любима, във всичко което си заслужаваше в този така сив живот, живот без неговото реално съществуване. Предизвикваше себе си и гледаше как самият той се губи из нея, но това му харесваше.. Харесваше цветята, нежните цветове и чистотата на свежият утринен въздух.. Обичаше да бъде себе си, но само вътре в себе си.. Затова и прекара по – голяма част от живота си в изучаване на природата, там беше сам, там беше истински.. Само тогава излизаше от нея и можеше да усети околната среда, която понякога го плашеше, но знаеше, че щом се прибере пак в утробата на собствените си мисли и се покриеше с тежката и изтъкана от мисли черупка знаеше, че ще бъде в безопастност.. Мислеше си всеки ден за това как би било в другия живот извън нея, но нямаше куражът да погледне.. Очите му бяха толкова привикнали към светлината която приемаха от себесъзнанието си и не можеха да привикнат към външната истинска светлина на толпото слънце.. Мислите му бяха разбушувани от..
..последното нещо което видя бе с болезнено червен цвят и се стичаше по красивото му лице. Незнаеше какво е станало. Миг по – късно се погледна отгоре и видя как се беше проснал на толкова студеният паваж, още можеше да го усети, още можеше и да усети студенината на покрива на сградата на която беше преди секунди.. Погледна страховитата и височина и се зачуди как се беше изкачил толкова високо. Имаше страх от височини.. Вътре в себе си за последно почувства, че беше направил нещо силно и непренудено, толкова чуждо за него и усети страхопочитание към себе си.. Но съзнанието му усети единствено как притъпяващата болка отминава и как реалността придобиваше вид, как хората около него се суетяха и поглеждаха нагоре.. нагоре към началото на неговият край..

Погледна през замъгления прозорец, но не можеше да намери правилния силует, затова се отдръпна и пак седна. В главата му прескачаха празни мрачни карикатури и той се опитваше да се бори с тяхното мъгливо същество. Знаеше, че тази борба ще завърши с неговият край, но той продължаваше устремен да се вглъбява в себенамирането и борбата.. Препъваше се в собствените мисли и виждаше смътните силуети още по - смътно, което го караше още повече да се опитва да намери техните лица. Около него в стаята лежаха всякакви предмети, разхвърляни, разпиляни, както беше и неговото съзнание в момента, протегна си е сграбчи бутилката с коняк. Отпи леко и пак пропадна в себе си.. Гледаше през себе си и се видя така отгоре както беше се разстелил в креслото, замислен и вглъбен в себе си. Протегна ръка и се опита да се докосне.. беше толкова реално.. Погледна отново надолу и видя едно мрачно същество до себе си, но то не беше точно до него, то беше наполовина него. Стресна се и изпусна бутилката. Поогледа се и видя, че няма никой друг в стаята освен него и прекалената тъмнина обвила стаята. Отнесе се отново..
Нещо силно го сграбчи и го повали на земята. Докато се отърси от стреса и внезапното събуждане видя няколко малки създания да витаят около него. Бяха толкова мрачни и размазани пред погледа му, той се опита да си протегне ръката и да докопа едното, но те витаеха около него изчезваха и пак се появяваха на различни места.. Отново припадна.. Пробужда се и пак припада докато мрачните създания не го бяха обградили нацяло и той не можеше да диша.. Усети нещо странно около врата си, но не можеше да разбере какво е. Опита се да го опипа с ръката си, но не можа да я помръдне, имаше бутилка в нея и му тежеше с целия си товар като голям камък прилепен към нея.. Тогава за миг се осъзна, че през целия си живот намираше утехата си в тази бутилка, беше неговото спасение от всичко грозно и неприятно, от цялата избягала любов и всички отминали приятелства.. А сега точно тя го караше да пропада надолу. Отново усети странното нещо около врата си, но пак не можа да го докопа.. През съзнанието му премина отново спомен от миналото му, беше толкова красиво и изпълнено с глътки красота и надежда. Такава не беше изпитвал откакто срещна всичката любов в онези така красиви и лъжливи нейни очи.. Затова отметна с ръка спомена надалеч.. Искаше отново да усети живинката в себе си, но не можеше, всичко беше толкова далеч назад. Отново усети нещото давещо го вече и създаващо толкова болка в него, усети го и.. лъч премина през съзнанието му и той отново се видя отстрани.. Видя се как се протяга и си слага нещо странно над главата и то пропада така странно надолу към врата му.. Стресна се и пак се озова в мислите си.. Отново се опита да си спомни веселите и толкова хубави отминали мигове, но единственото което можеше сега да усеща беше болка и толкова много страх.. Той положи сетните си усилия да усети още веднъж своята жива същност, но единственото което можеше да усети бе прекараната примка около врата му и затягащият се възел все повече и все повече и все повече....

The heat is comin'! New flow is in the move.. So many things to do, so many works to show.. Lets back in the days in the past to see where were the real sounds and the real temptations.. "Days Before" is on the way.. Enjoy it! Now!
Check out the 1st single "Cutted Emagination" [link] ! And the second preview song of the album "No means no" [link] ! New singles are in the way, soon..
Welcome to planet Strairon! [link]